Skip Navigation LinksНачало | Авторите!

Авторите!

Обратно към списъка
O tempora, o mores
От дядо Славейков насам, сме си все същата мърша
27.03.2015 в. "Тревненска седмица" Галина ИВАНОВА

Винаги съм харесвала статистиката, защото цифрите не лъжат. Макар, че и те са манипулируеми, като всичко останало в нашата „мила Родина”. И въпреки допустимата доза съмнение, актуалното битие на обикновения българин, съгласно публикуваните официални данни, е меко казано стряскащо. Разбира се - за обикновения българин. На властимащите по всички етажи на властта отдавна не им пука за статистиката, различна от личния рейтинг, камо ли за чуждото битие, разпънато между абсурдите на делника. За съжаление, в многосерийната драма с елементи на хорър или т.н. наш „преход”, който уж бил финализиран, главните действащи лица никога не сме били Ние. Народът. Дори по време на „избори”, когато обичайно ни манипулират - ухажват, величаят дори “обгрижват”. Нашата роля все още е някъде в миманса, защото уви, и за публика не ни бива. Овчата смиреност и мълчаливата ни Голгота, вероятно ще бъдат предмет на нечии размисли след време, когато или нас няма да ни има, или държавата, която все по-целеустремено тласкаме към гибел. Целокупно. А според последните статистически данни, повече от половината български пенсионери (1.2 млн. души) получават пенсии под линията на бедността, 5 % от народонаселението не консумира месо, сирене и кашкавал, няма пари за лекарства… На фона на всичко това, честно казано, не ми е никак, ама никак патриотично. В същото време, издръжката на един затворник е 1300 лв., на бездомно куче – 300 лв., а минималната пенсия е едва 155 лева. Всъщност, абсурдно ниският жизнен стандарт, обезглавяването на дребния и среден бизнес, безсрамното унижаване и унищожаване на родния производител, рухналата икономика, корупцията - във всичко това, не е тайна, сме се здраво настанили на първите места в европейската икономика. Годините минават, сменят се парламенти, президенти, кабинети и министри, остава говоренето. Четвърт век у нас обещават и говорят за реформи. Как да вярваме на управляващите ни, като стигат само до говоренето за “адекватни реформи” и в здравеопазването, и в социалните услуги, образованието, културата, съдебната и всяка друга държавна система и структура. Като се прибавят към това рояците “калинки” и политическата наркомания, ето ви препъни камъните, в които буксуваме от години. Спорадично, от нейде, не съвсем поради чиста съвест и справедлив гняв, се надигне нечии „глас народен”, пък после керванът пак си върви и така до следващият кучешки лай...

Съжалявам, но наистина ме избива на смешен плач. Признавам, че опитах с оптимизъм, но и той е до време. Пък и цялото това управленско малоумие, произвеждащо основно апатия, омраза и трупове, не ми дава кой знае какви основания да се гордея с каквото и да било, освен с народността си. Въпреки славното минало и духовните извори. Нещо повече, дори националните празници, бележити дати и годишнини напоследък ми идват в повече. И кому е нужен този криворазбран днешен патриотизъм? Чия памет и чие минало тачим, след като не намираме време и сърце да почетем дори паметта на загиналите за същата тази свобода, която в момента някои от нас твърде удобно консумират? И още по-точно – след като нямаме сили и кураж веднъж за винаги, трайно и безкомпромисно да изринем от властта целия политически боклук, наслояван още от преди зората на т.н. „преход”. Чии корени и чия идентичност отстояваме?

Вярно, миналото ни е величаво, но дали е достатъчно да измие срама от челото на настоящето? И докога ще лежим на стари лаври, блеейки подир свирката на някой нов Цар или местен политически кукловод? Къде е Вазовото пламъче, онова, що не гасне, къде е “вярната любов народна” на Чинтулов, къде са Ботевите “луди” и сиромаси, които умират за правда, къде е Дяконигнатиевата принципност, жертвоготовност и честност. Кой печелещ днес може да каже, че печели за цял народ? Все празни понятия за празни души, вмирисани на апатия и уродлив търгашески патриотизъм. Знам, че думите ми звучат антибългарски, но няма как да е иначе, след като от времето на дядо Славейков сме си все същата „мърша”. Дори спорадичните по време и битност достижения „Made In Bulgaria” не стигат да съзидат темелите на една достойна днешност. Наистина не знам дали ще повторим миналото си, тъй като на никого не му пука за уроците. Знам само, че все по- ме е срам да вегетирам в държава, която няма настояще, камо ли бъдеще...






реклама