Skip Navigation LinksНачало | Авторите!

Авторите!

Обратно към списъка
Раздор, разкол и разлом в нашето общество
13.05.2015 Николай СЛАТИНСКИ
Да, така е – като народ и държава имаме много проблеми. Кое по-напред... Всички – заедно и поотделно – са ни хванали за гушата. И стискат. Ескалираща несигурност.

В такива години на социален разпад и политически разврат, в които сме потърпевши с малки изключения от 7-8% от обществото, човек осъзнава колко прав е Джоузеф Най когато казва:
„Сигурността е като кислорода – не я забелязваш, докато не започнеш да я губиш. Ала тогава вече ти не можеш да мислиш за нищо друго на света, освен за нея.”

И все пак, нищо, че някой би казал „Всичката Мара втасала!”, трябва да се каже много ясно и отчетливо, че страната ни има още един, постоянно засилващ се и започващ да боде очите и съзнанието проблем – нарастващият и все по-откровено и открито излизащ на повърхността раздор, разкол, разлом по главния въпрос за стратегическата ни ориентация, геополитическата ни принадлежност, цивилизационната идентичност и културната ни същност:

Кои сме ние? С кого сме ние? Къде сме ние? Дори – Кога сме ние?

България със страшна сила и задълбочаваща се конфронтация – като общество! – става (използвайки терминологията на Самюъл Хънтингтън) в in-between страна, между-страна; в torn страна, разпокъсвана отвътре страна.

Нека не си затваряме очите – събитията през последно време показват, че значителна част, според мен дори доста по-голяма от половината част, от българския народ приема векторите на външната ни политика и държавната ни геополитика, т.е. Европа, Европейския съюз, НАТО (и САЩ – като част от евроатлантическия алианс) като нещо чуждо, вредящо на България в дългосрочен план, откъсващо я от присъщата й среда и историческата обвързаност и даже обреченост с Русия.

Да, откъм изгодата, бакалската сметка, келепира, краткосрочния интерес за тази част от народа ни Европа бива, ядва се, тя е нещо като шведска маса, като корекома, като дънките или бананите, кайсиите за компот и колбасите за мезе, уреждани някога с връзки, по втория начин, докато си живуркахме при соца, правейки се, че вярваме на това, което ни казват и за което ни агитират...

Но иначе тази значителна част от обществото не е съгласна с Европа и ЕС, да не говорим въобще за НАТО и САЩ. Тези хора са на страната на Путин, те примират от възторг за това, което той прави. Те не просто се смятат за русофили (всъщност – путинофили), а държат да го демонстрират, стават все по-уверени и самоуверени, активни и убедени в своята правота.

Подобен раздор, разкол, разлом се вижда и чувства навсякъде. Чувствам го като преподавател и занимаващ се с наука човек. Вероятно 70-80% от колегите в различни университети могат да четат правилни, т.е. политически коректни лекции, да пишат правилни, т.е. политически коректни публикации и дисертации, но те мислят съвсем различно. Не възразяват да ги пратят на курсове и специализации в Европа и САЩ, в европейски и евроатлантически организации, но мислят другояче и извън местата, където трябва да се говори правилно, т.е. политически коректно, те говорят другояче.

Всеки преподавател знае, че тотално преобладаващия брой студенти в сферите на външната политика и вътрешния ред, отбраната и сигурността са фенове на политиката на Путин, виждат в Запада интереси да се разбие Русия, а Украйна е препълнена с нацисти, фашисти и проч. Лоши –исти...

С изключение на РБ, абсолютно всички други партии в парламента са заразени поне в до някаква степен (ярко и латентно) про-путински настроения и симпатии. Достатъчно е ББ да „обърне резбата”, да започне да се прави на Берлускони, Орбан и Земан взети заедно и в ГЕРБ ще донесат вода от десет кладенеца за да обясняват колко като путиновата руска политика няма втора, тъй полезна на света.
  
Не, това не е прекалено драматизиране. Аз за себе си отдавна съм наясно – живея близко с руската култура (книги, песни, филми), имам чудесни приятели руснаци, не съм путинофил и се старая да осъзнавам дълбоките историко-психологически травми, направили руското общество такова, каквото е. Смятам, че Путин държи Русия в 20 век, провали се в модернизацията на нейния социум, икономика, светоусещане и присъединяване към съвременните тенденции и затова й влива „конски дози” великоруски шовинизъм, упование в силовостта, манията за изключителност, месианството и мисионерството, като Русия при него е единствената относително нормална и сравнително развита държава, която си присвоява територии от други държави само благодарение на това, че има над тях смазващо военно превъзходство и големи маси рускоезични хора, предните отреди от които са съгласни да играят ролята на пети колони...

Освен това отдавна съм осъзнал, че като мислене и принципи принадлежа към едно малко и смаляващо се малцинство от нашия народ, така че това, което говоря и отстоявам изобщо не е представително мнение и не влияе по никакъв начин на обществените нагласи. И поради тази причина почти 15 години съм съзнателно оттеглил се от политиката, надявах се да бъда добър съветник на държавния глава, но колкото и добър да е един съветник, ако съветваният се окаже лош, лош става и съветникът, не може да излезе от сянката на съмнителните дела на онзи, когото се е опитвал да съветва в името на националните интереси и сигурност.

Ето защо мен лично не ме смущава това, че огромна част от българите не мисли като мен по отношение на нашата външна политика и нашите стратегически, геополитически, цивилизационни и културни особености, дадености, приоритети и ориентири като държава, народ и общество.

За мен главният и много тревожен проблем, който се превръща вече от предизвикателство и риск в опасност и заплаха за националната ни сигурност е именно раздор, разколът, разломът в българското общество по тези наши стратегически, геополитически, цивилизационни и културни особености, дадености, приоритети и ориентири.

Този раздор, разкол, разлом, можещ да се превърне в разпад, има няколко тревожни, дори фатални проявления.
  
Първо, това е раздор, разкол, разлом между политиката, която провежда страната чрез своите институции, министри, депутати и политически лидери, от една страна, и значителна част от обществото, от друга страна. Това дълго не може да продължава, то рано или късно ще дискредитира страната ни, ще я направи много по-уязвима за външни влияния и ще отвори писти за политици и партии, които ще яхнат вълната на отрицанието на външната ни политика и ще се превърнат в преки агенти на сили, които искат да обърнат вектора на българското външнополитическо поведение.

Пак да кажа, ако българският народ реши, че този вектор трябва да бъде обърнат, аз бих го приел. Но вътрешно се съпротивлявам смяната от плюс на минус да не бъде резултат от чужди геополитически проекти, които манипулират обществото ни и го превръщат в свой послушен изпълнител и инструмент.
 
Второ, това е раздор, разкол, разлом между две части от българското общество, а разединено, обществото ни може само да се поляризира, озлобява едни към други, да отхвърля размислите и аргументите, а да действа на принципа – прави са тези, които са повече, а не тези, които предлагат по-добра алтернатива за България.

Аз съм силно обезпокоен за съдбата на България при вероятността такова разединение да набира все по-революционна, бих казал – реваншистка сила. 

Трето, това е раздор, разкол, разлом между българите в България и българите в чужбина. Това са две интегративни части от нашия народ и тяхното разконсолидиране, тяхното противопоставяне може да има драматични последици. Още повече, че е налице един такъв нюанс – някои и вероятно не малко от оставащите тук поне донякъде са оставащи по принуда, защото нямат избор или шанс да променят живота си ако заминат, т.е. някои от тях са повече пасивни, примиряващи се, чакащи от държавата или чудо. Докато мнозина и вероятно твърде много от заминаващите в голяма степен са заминаващи по личен избор, съзнателно, в търсене на по-добро, т.е. доста от тях са повече активни, търсещи, смели, рискуващи, предприемчиви, вярващи в себе си и разчитащи на себе си.

Веднага ще уточня, че на мен са ми еднакво скъпи като сънародници и оставащите тук, и заминаващите; това, което ме притеснява е, че докато едни от нашите деца избират Европа, Запада, т.е. с краката си гласуват в какво общество биха искали да живеят, на други от нашите деца, повярвали, че има смисъл да останат тук, ще им бъде натрапен от мнозинството българи друг избор, друго общество, друг манталитет, други ценности...
 
И четвърто, това е раздор, разкол, разлом между пътя, който извървя обществото ни за 25 години Преход и миналото, от което мислехме, че сме се освободили, отърсили, отървали, а то се завръща и иска реванш. Наистина това ще ни накара да си дадем сметка „защо ручахме жабетата”, защо бе всичкото, което преживяхме, защо трябваше да си разкостим и изпуснем държавата, за да се върнем към миналото, когато един човек или една върхушка знае какво е правилно, а хората не са автономни индивиди, ами стадо, което може да блее във възторг, да подкрепя и да вярва, че това, което единственият човек или единствената върхушка правят е единствено правилното...

Остана да уточня, че ако мнозинството иска да живее при авторитарно управление, ако иска да размени цялата си свобода срещу малко повече гарантирана му „отгоре” сигурност, ако си копнее за клетката, където друг се грижи за него, ако предпочита да му продават митове и илюзии, утехи и мокри сънища, слепи надежди и наивни блянове, то нека бъде така! Щом сме решили, че прави ще бъдат онези, които са повече – нека бъдат прави. Ако нещо ме смущава, то е именно чувството за лична вина – че и аз бях сред тези, които на първите митинги казвахме на хората, че при демокрацията ще бъде по-добре и в края на краищата не успяхме да направим така, че те да се убедят, че при демокрацията наистина е по-добре. И няма никакво значение, че колкото и да е наша вина за неуспеха ни, има едно обяснение, а може би по-скоро оправдание – ние хубаво им казвахме на хората, че при демокрацията ще бъде по-добре, само че не се досещахме как те разбират това „по-добре”. А те го разбираха изглежда другояче – да им се махнат съществуващите задължения и ограничения, но да си останат съществуващите права и гаранции, т.е. да им е по-готино, по-кеф, по-ларж, по-лайв, но да има кой да им го обезпечава, да има кой да мисли за тях и вместо тях, да има кой да ги обгрижва, да има кой да си затваря очите когато кривват и кръшкат, пипат и гепват, да има кой да им запази благините на старото и да им сервира на поднос сладините на новото. А иначе те да си останат все същите, без да поемат рискове, без да отговарят за себе си и своите жизнени стратегии, без да полагат постоянни, огромни, всеотдайни и неистови усилия да се променят, да работят над себе си, да се превръщат от поданици в граждани, да разбират, че свободата и сигурността са скачени съдове, а не манна небесна, да искат да бъдат европейци. На сила нито на един човек, нито на един народ не можеш да му дадеш. Запъне ли се той като магаре на мост, нищо не помага – ни моркови, ни тояги. Не направи ли той съзнателен избор, отпиши го и пиши му европейскостта бегала...

Та така... Наистина “Европейци сме ний, ама все не дотам” и изглежда нищо повече не може да се направи по въпроса.
 
Нямам повече време да пиша - трябва да влизам в Скайп. Защото децата ми направиха своя избор. И слава Богу!
  
Николай СЛАТИНСКИ

Този материал е публикуван с любезното съгласие на автора.





реклама