Skip Navigation LinksНачало | Авторите!

Авторите!

Обратно към списъка
ОЩЕ ЗА ЩАСТЛИВИЯТ КРАЙ НА ЕДНА САГА
20.10.2017 Вера Христова

Вера Христова е поетеса, журналист, краевед и публицист. Тя е автор на стихосбирките „Перо от гълъб" и  „Пето годишно време", на монографията „История на църквата „Св. Георги" в Трявна", публицистичната книга „Следа от жигосване", „Четиристишия". Освен това, тя е и автор на два албума - за Трявна и за Генчо Марангозов. Родена е в село Лозен, но през по-голямата част от живота си живее в Трявна. На 1 Ноември 2014 г. по повод Деня на народните будители на тържествена сесия на Общинския съвет на гр. Трявна Вера Христова е удостоена със званието "Почетен гражданин на гр.Трявна".


Най-напред, преди да съм написала каквото и да е за драматично развилата се сага с тревненския оръжеен  завод, искам да се обърна към  работниците на „Емко“ – Трявна с поздравление: „Поздравявам Ви, скъпи работници за куража Ви, за дързостта да излезете Вие самите, с лицата си, с имената си, с лозунгите си, с исканията си – в защита на своите жизнени интереси. Благодаря Ви, за това, че ми върнахте представата за работническата класа – едно понятие, което отдавна не се споменава официално, работническата класа като наследник на славни традиции в България и в Трявна. Благодаря Ви за това, че не потърсихте партийни или някакви други предводители, които да носят вместо Вас Вашето знаме. Благодаря ви, че не позволихте да бъдете употребени. Поздравления и за ръководството на завода и за Вашият главен организатор – зам. директорът по икономическата дейност на „Емко“ – Георги Пенчев. Вие заслужавате да имате такива стопански ръководители. И мога категорично да кажа, че те заслужават да имат такива работници като вас.

Според тълкуванието на чуждоезичната дума, сага е древноскандинавско историческо предание в стихове или проза за герои. Дали сагата с оръжейния завод „Емко“ в Трявна ще остане в историята на оръжейната ни промишленост или в историята на Трявна поне, е може би рано да се каже. Сигурното е, че ще остане в сърцата и душите на хората, които седмици наред протестираха против опитите да бъде откраднато едно предприятие, да бъде откраднат хляба им. 

Има моменти в тази сага, които трябва да бъдат припомняни и незабравени. Според хронологията, лицензът на „Емко“ за внос и износ беше отнет на 25- ти юли 2017г. и  върнат на 6- ти октомври. Но какво значеше това връщане – това е освобождаване с вързани ръце. Виждали сме такъв сценарий във филми – освобождават човека, поради недоказана виновност, пускат го на свобода и вече там, след като е чул захлопването на затворническата врата зад гърба си, той си тръгва към дома, но се оказва, че вече няма дом, тръгва към работното си място, но се оказва, че той вече няма работа и семейството му го е изоставило. И така -  без работа, без дом, без семейство, той сам се пита за какво му е тази свобода, какво да прави с тази свобода, когато ръцете му са вързани още по – стегнато, отколкото в затвора. Това беше връщането на лиценза на “Емко” защото преди това му бяха отнети договорите..  На 12 – ти октомври по телевизия BTV – собственикът на „Емко“ – Емилиян Гебрев на въпрос на журналист „Правомерно ли са иззети договорите“ отговори, че не е неправомерно, а незаконно. Незаконно е отнемането на договорите. В интервю по БиТиВи по – рано, на въпроси на журналисти „Защо не се връщат договорите на „Емко“?“ министърът на икономиката Емил Караниколов отговори дословно: „Аз не знам как се връщат договори.“ Разбирате ли? Министърът, не че не желае, не че не уважава протестите и исканията на работниците, просто не знае как става това, не знае как да го направи. Значи, учило е момчето, учило, учили са го, учили и са го научили  как се вземат договори, но не са го научили как се връщат. И все пак на 11 – и октомври на брифинг, в присъствието на Министър-председателя Бойко Борисов и собственика на “Емко” Емилиян Гебрев, министърът на икономиката – Емил Караниколов заяви, че “започва възстановяване на договорите на „Емко“ с „Кинтекс“. Значи е научил как става това, но трябваше да се появи правилният учител, учителят – вожд. Е, как да не съжалява собственикът на „Емко“, че не са потърсили по – рано среща с министър председателя, защото на него са му били необходими само два дни да реши проблемите по такъв начин, че и двете страни – и държавната и частната фирма да спечелят.

Има неща в тази сага, които не се набиват на очи,, не стоят най – отпред в един дълъг списък от проблеми, но са в основата на цялата ни обществена уредба и това е убедеността в силата на закона. Не е ли знаел министър Караниколов, че постъпва незаконно като отнема договорите на завода, не е ли разбирал, че зад многобройните измислени и непрекъснати проверки на “Емко” се таи друга мисъл, друга цел, ясно ли му е било каква е тя, кой му я внушава, или е предполагал, че няма да бъде разгадана.

Има ли по – дълбоки замисли след щастливия край на сагата, сега не мога да кажа, а може би и по – подробно запознатите със случая също не биха могли да кажат сега, но едно е сигурно: за честта на работниците и за собствената си чест, държавата трябва да има адекватно отношение към нарушителите на закона. В противен случай как би могла да убеждава хората, че трябва да й вярват, ако тя самата, не е вярна на себе си.

Сагата „Емко“ ни навежда на мисълта колко са превратни историческите понятия, победи и поражения. Ако преди 1990 година някой заговореше за защита на частно предприятие, ощетено от държавата, щеше да бъде абсурд, но сега се оказва, че ако държавата защити частно предприятие, тя защитава и себе си. Не трябва да виждаме в това някакво покушение върху зададени от едно отминало време норми и принципи, трябва да приемаме, че това са позиции, до които историята ни довежда, показва ни ги като резултат от своето развитие и от нас се иска добре да ги видим и добре, адекватно да ги приемаме. Без такова приемане не може да става дума за крачки на пред.

Да, години наред, като минавам покрай руините на тревненската промишленост на заводите „Ангел Кънчев“, „Изкуство“, „Лотос“, всеки път сърцето ми болезнено се свива, защото съм влизала в тези заводи, виждала съм как се работи на техните машини, виждала съм работниците, с озарени лица, озарени от любовта към работата, към колегите, към завода. Виждала съм складовете, пълни с готова продукция, трико, платове и мебели за България, за Англия, за Русия… И всичко това сега превърнато в руини, които могат успешно да бъдат използвани само за едно – за снимачна площадка на филм, който показва следвоенни пейзажи. Това е войната, която разруши българската промишленост непоправимо, която заличи всички ония първи или почетни места, които България заемаше по различни производства в световната икономика. Сега някой може да каже, че пишещата тези редове призовава към абсурда “Напред към миналото!” Но това не е така. Вече не можем да правим такива крачки и може би и не трябва, защото животът има нови посоки, нови повели, нови изисквания и за тяхното осъществяване се искат и други кадри, с друго образование, с друга отговорност, които няма да застанат пред хората и да казват „ама, аз не знам как става това“. Говорим за европейски позиции на България във всички сфери на живота. Там, в тия европейски хоризонти има място и за такива скъпоценни перли, като Трявна, които събират в себе си мъдрост и красота, сила и изящество, народност, българщина и човечност. И как да бъде опазвано това богатство, как да бъде показвано, как да бъде развивано, това е задачата на хората, които днес управляват Трявна. Те трябва да бъдат и в първите редици на защитниците на хората, когато се посяга на хляба и на живота им. Каквото и да става в Трявна, каквото и да се случва в този град, не трябва да се забравя, казвала съм го неведнъж, че това не е обикновен град, че Трявна е град с мисия , която в условията на безпрецедентна глобализация е натоварена с най – ценното –опазване на националната идентичност наред с няколко още такива градчета и места в България.

Мисля, че мина времето, когато един Президент на България, преди точно 17 години можеше да заяви публично, на международен форум и във вестниците: “Модерните държави осъзнават, че е в техен интерес да следват общоприетите международни норми на поведение, т.е. глобализацията, дори с”цената на отказ от националния си суверенитет”. Когато един държавен глава поучава по такъв начин народа си, това е вече страшно. Това означава, че е нанесен много силен удар върху вековното, върху исконното чувство на любов, привързаност, вярност,преданост и неотделимост от родното, българското.

Но ще кажете какво общо има това с проблемите на един завод в Трявна днес? Какво общо ли? Ще ви кажа: Има, много общо има. Като гледах лицата на протестиращите с ясно изписана на тях решимост, започнах да си мисля и да се питам: Тия хора само за единия хляб ли излизат на улицата? И тогава, и сега, с все по-голяма сигурност стигам до мисълта, че има и нещо друго, нещо, което не е по-маловажно от хляба. И това е усещането за унижение.Хората бяха унизени с безпрецедентното, незаконното, крадливото посягане на честния им труд, на работата им. Векове преди това, за уреждане на спорове между майстори или еснафи е имало строги правила на поведение или взаимоотношения, които не са допускали унижението на личности или еснафски сдружения. Затова тревненските майстори са уважавани, търсени и предпочитани и като строители на къщи, мостове,училища и ханища, и като майстори на църкви от градежа до богатия дърворезбен иконостас и грейналите икони  на прочутите тревненски зографи. Заради тази чест на Трявна тук са идвали да работят майстори и от далечни крайща на България и пак по тази причина не само са идвали,но са се и заселвали в Трявна. Защото друго е да те търсят като майстор от Трявна Тази честност е просмукана във всички детайли от живота в Трявна.Тя се усеща във видимото и невидимото. И когато мнозина, дошли и от далечни крайща казват: “Дух има в тоя град!”, то не е само в усещането, че тук хората създават красота, че искат тая красота да бъде навсякъде и около тях, то е и в решимостта да отстояват, да бранят този дух.  Днешните работници от оръжейния завод “Емко” са наследници на неизтребимата работническа чест на Трявна. Като гледах колко решително, колко смело, колко дръзко тръгнаха тревненските оръжейници без капка съмнение в правотата си и в изхода на тая борба, неволно си припомних прощалните думи на бунтовника, както сам се е нарекъл великият  Ботев: “… “пък…  каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!”

Вера ХРИСТОВА






реклама