Skip Navigation LinksНачало | История | История на занаятите

История на занаятите

Стари занаяти

Мутафчийство

Малко са сведенията за мутафчии от първата половина на ХІХ век. Най-високата степен на развитие занаятът достига в средата на ХІХ век по време на Кримската война и около 1870 г. вече запада. Трявна се определя като един от важните центрове на мутафчийството в Северна България. За развитието на занаята тук спомагат както наличието на суровини, така и търсенето на мутафчийските изделия – торби, дисаги и др., с развитието на овощарството в района. Не е  известно мутафчии да е имало в селцата около Трявна, с изключение на колиби Веленци / в непосредствена близост до Трявна /, където през първата половина на ХХ век работи една мутафчийска работилница. По-скоро са известни имената на преселници от околни селища, които в Трявна са се захванали с този занаят. За изделия на мутафчиите – чулове, чували, торби,  жителите на околните селища слизат на тревненския пазар.

Научете повече за мутафчийството от материала на Даниела Тодорова-Дабкова, Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство, Трявна

Казаслък

Казаслъка е напълно изчезнал занаят. Казасите изработвали от коприна-лен и мека вълна, разни украшения - гемове, дизгини, нагръдници, подопашници и колани за коне, обшивки на горни мъжки дрехи, пискюли за фесове, колани за жени, кордони за часовници,украсите на сокая и др. Казасите сами подбирали вълната, коприната и лена, сами я боядисвали с трайни растителни бои, след което я изпирали да изпитат трайността на добития цвят. Изплитането на украсите става на специално станче, което се състои от  две дървени части, скрепени под прав ъгъл. Казасите обикаляли обширната Османска империя и пласирали произведенията си в Цариград, Смирна, Бруса,Бейрут и другаде. 

Научете повече за казаслъка от материала на Лидия Горанова, Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство, Трявна

Иконопиство

В литературата ни се говори за три български иконописни школи - Дебърска, Самоковска и Тревненска. За основател на тревненската зографска школа се счита поп Витан, който изучил занаята  в Зографския манастир. Завръщайки се в Трявна след 25-тата си годишнина той става родоначалник на една от многочислените иконографски фамилии.

Научете повече за иконопиството от материала на Люба Цанева, Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство, Трявна

Резбарство

Резбарството става самостоятелен занаят след Освобождението. Предполага се че се е развило през първата половина ма 18 век. Преди това то се е упражнявало съвместно със строителството и иконопиството. Данни за тревненското резбарство има още от 1804г.През време на робството резбарското изкуство намира приложение в различни домашни вещи –лъжици, солници, кавали, хурки, кобилици,ведра, а през епохата на Възраждането, намира приложение  в жилищата за украса на врати, стълбове, долапи, тавани и др. Две столетия цъфти и носи славата на българското национално изкуство резбарската школа в Трявна. 

Научете повече за тревненската дърворезба от материала на Юлия Нинова, Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство, Трявна

Майстори-зидари

Тревненските майстори-зидари пътували по цялата Отоманска империя и строили черкви, джамии, конаци, казарми, мостове, часовникови кули, жилища. През лятото били зидари, а през зимата-резбари.Димитър Ошанеца и сина му Петър освен Даскалова къща са строили Еврейската синагога в Айтос,Пашовия конак в Карнобат, търговски маази в Пловдив, църкви в Хасково.

Научете повече за тревненската архитектура от материала на Лидия Горанова, Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство, Трявна

Гайтанджийство

Най-голямо приложение водата като двигател намира в гайтанджийското производство и по-точно в един технологичен момент - плетенето на гайтан. Занаят за производство на гайтани (плетени шнурове, употребявани предимно за украса на дрехи от аба). Развива се преди Освобождението в българските земи. През втората половина на XIX в.бил въведен железният чарк и това спомогнало за неговото още по-голямо развитие. В годините непосредствено преди Освобождението, гайтанджийството станало един от най-значителните отрасли на текстилното производство. 

Копринарство

Бубарството и копринарството в българските земи се разпространяват през ХVІІ век чрез османските завое-
ватели – преселници от Мала Азия, Бруса и Армения. Тъй като се оказва твърде доходно на нашите земи, то бързо прераства в занаят, регламентиран от държавата и еснафските организации.
Храната на копринените буби е предимно черничевото дърво и отглеждането му също се превръща във вид поминък. Разцветът на бубарството предизвиква засаждането на хиляди черничеви дървета.

Куюмджийство

Куюмджийство - работа с благородни метали (златарство)

Куюмджийските изделия са с изключително разнообразни форми и орнаментика. В зависимост от предназначението си – накити, църковни кръстове, чапрази, украси, съдове. Българското куюмджийство през ХVІ – ХІХ в. оставя високохудожествени произведения с всички възможни техники, пазени и днес в съкровищници и музеи. Три са основните техники за изработка на сребро от времето на Възраждането: лята, кована и филигранна.

Коларство

Занаят за изработване на дървени коли. Познат в българските земи още в древността и засвидетелстван през цялото историческо развитие на българския народ. Широко застъпен през Възраждането и след Освобождението 1878г. До 20-те - 30-те г. на 20 в. преобладава коларството, свързано с направата на дървени коли. След това се появяват коли с железни оси и железни шини; възниква занаятът коларо-железарство. 

Самарджийство

Самарджийство - занаят на самарджия (човек, който изработва самари) (самар - 1.дървено седло за кон или магаре, приспособено за товар и за яздене; 2. приспособление за по-леко и удобно носене товар на гръб).

Самарджиите изработвали самари за товарния добитък. Това бил едновременно и дърводелски и кожарски, и тапицерски занаят, защото конструкцията на самарите била дървена, подплатена с слама и вълна или тапицирана – обвита с кожа и плат. Майсторите-самарджии снабдявали с самари предимно населението в планинските райони, където било особено развито кираджийството. При тогавашното състояние на транспорта кираджиите пренасяли занаятчийски произведения и други стоки по пазари и панаири и между селското население.

Медникарство

Медникарството е древен занаят с традиции още от времената на древните траки, които са били прочути майстори на медта. Медните съдове и украшения запазени до наши дни будят възхищение с богатата си украса и изящни форми. Изкуството медникарство се състои преди всичко в профилиране на дълбоки съдове, за което помага голямата ковкост на медта. Медникарят дообработва съдовете си, дарявайки ги с блясък като ги калайдисва и орнаментира. Красотата започва да извира още със самото изковаване на медния лист, при която се образуват безброй ивици, приличащи на нанизи от мъниста, спирали или цветя. Украсата може да са допълни и с щанцуване на разни фигурки – звездички, дъгички, кръстчета. През ХVII – XIX в. настъпва разцвета на медникарството по нашите земи. Медните съдове заемат важно място във всекидневието на старите българи. Медните произведения се налагат в онези дни като предпочитан сватбен подарък, носещ на младото семейство послание за топлина и уют.

 



реклама