Skip Navigation LinksНачало | История | История на занаятите

История на занаятите

За художествения занаят казаслък
 Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство,  Лидия Горанова

Като художествен занаят, работен изключително в Трявна, казаслъкът заема особено място в стопанския живот на селището наред с резбарството и иконописта.

Предполага се, че е донесен в Трявна в края на ХVІІ в. от фамилията Кросневци, учили занаята в Одрин. Името произхожда от турската дума ”казаз” и означава „обработвач на сурова коприна”. По-късно се употребява вместо търговец на коприна. У нас тя се изменя на „казас” и оттук общоприетите наименования казаси и казаслък. Казасите изработвали ръчно или на специални станчета различни видове украси-такъми/ прибори/ за коне, подвръзки с пискюли за под коленете на чорбаджийските потури и гайтанени обшивки за традиционното българско облекло, пискюли за мъжки и женски фесове, колани за жени, копринени кордони за часовници, екселбанти и колани за офицери, стражари и др.

Като първичен материал за изработването на всички посочени до тук изделия използвали мека бяла вълна, предимно добруджанска или карнобатска, а за по-тънки плетива или тъкани си служели с ленени, памучни или копринени прежди.

Казасите сами подбирали вълната, коприната и лена, сами ги боядисвали с трайни растителни бои, които приготвяли в сътрудничество със зографите. След като ги изпирали няколко пъти и изсушавали на слънце, за да изпитат трайността на добития цвят, чак тогава пристъпвали към изработването на изделията. Между тях имало изкусни бояджии, сред които особено се откроявали по-ранните представители на Кросневския род. Един от най-добрите и изобретателни в багренето на изделията бил Никола Ц. Донина.

Наличието на двата суровинни компонента - вълна и коприна е едно от главните условия за развитието на казаслъка в Трявна. Този занаят е здраво свързан с копринарството и двете производства взаимно си влияят. От една страна казаслъкът спомага за развитието на копринарството, а наличието на копринена прежда осигурява занаята със суровина.Тук се произвеждали около 1200-1300 оки коприна годишно, което задоволявало нуждите на местния еснаф и производството на казаски изделия се засилва. От друга страна упадъкът на копринарството в последните десетилетия преди Освобождението води до замиране на казаслъка.

Изплитането на казаските украси се извършвало на станче,  състоящо се от две дървени части, скрепени под прав ъгъл. Железен топуз, преметнат зад изправената част на станчето, обтягал и задържал плетивото, което занаятчията бавно издърпвал с двете си ръце, докато пръстите му с голяма бързина преплитали закачените за тях жици в различни комбинации. На тези станчета се изплитали от вълнени, а понякога от копринени червени пресукани прежди стражарските екселбанти, които българската полицейска стража е носила след Освобождението през дясното си рамо със спуснати отпред металически вретенообразни части. На същите станчета се изплитали и ”пищов-гайтаните”- надвратен шнур, с който се завръзвали поясните пищови и револвери, носени от турци и българи.

Частите на конския такъм – гем /оглавник, юзда/, дизгин /поводи/, гюслюк /нагръдник/, кускун /подопашник/ и колан, който опасва вертикално корема, се тъкат от по-тънка пресукана бяла или боядисана в тъмночервено или тъмносиньо прежда. Подвръзките за под коленете, които се  използват за подвръзване на потурите, коланите за жените и стражарските поясоци се тъкат на стан с помощта на дървени или дебели мукавени кори, наречени ”карти” и ”секало”. На този стан работят изключително жени, които насновават и преждата. Тя може да бъде едноцветна или боядисана в няколко цвята, в зависимост от орнамента.

Гайтаните биват най-често черни, понякога бели или тъмносини и се изплитат от пресукана  памучна или вълнена прежда на известните чаркове за гайтани.

На конските прибори, в пищов-гайтаните и бекметата /тънки шнурове за джобни часовници/, както в пискюлите изобщо, се намират различни по големина топчета, наречени дюймета.Те се нанизват на определени места, за да красят общата изработка.

Пискюлите за конските прибори, за мъжките или женските фесове /в турско време се носели от омъжените жени/, се изработват от различно дебела, добре пресукана вълнена, памучна или копринена прежда. За пискюлите на конските прибори, на преждата предварително се нанизват по-едри или по-дребни метални или стъклени синци.Тяхното изработване се извършва на станок, състоящ се от две колчета, разположени перпендикулярно на основната подпора и витло. Преждата, на която са нанизани синците, се увива 30-40 пъти между двете колчета /това зависи от големината на пискюла/,като на външната страна се поставя по едно мънисто. След насноваването жиците се прихващат с палеца и показалеца на лявата ръка и с куката на витлото първо от едното, а после и от другото колче преждата със синеца се откача. След като всички жици се откачат, се увиват с конец по средата и за да се добие по-релефна форма, на пристегнатата част се нанизват три дюймета. При конските прибори, пискюлите се съчетават с различни по форма ружи, изработени от коприна или сърма. Пискюлите за мъжките и женските фесове се приготвят на същото станче и по същия начин, но без синци, от по-тънки и фини прежди.

Тревненските казаси извънредно много държали  на качеството на своята продукция, която  изнасяли в Цариград, Смирна, Бурса, Бейрут. Със свои стоки те се явявали на панаирите в Одрин, Узунджово и Ески-Джумая, а така също във Влашко и Русия. Разпространени били и във Виена. Там през 1850 г. умира един от видните тревненски казаси Христо Генев.

Произведената през есента и зимата стока казасите трупали в складове, а през пролетта, около Гергьовден, еснафската организация определяла двама свои представители, които да я пласират в чужбина. След завръщането им се събирали, за да разделят припечеленото.

До 1860 г. около 60 семейства в Трявна се препитават от казаслъка.Този занаят, подобно на иконопиството, ангажирал работна ръка от 6 до 80 годишна възраст - обстоятелство, имащо  значение за икономическия бит на населението.

Когато през 1871 г. унгарският пътешественик и етнограф Феликс Каниц идва в Трявна, по препоръка на  Хайдар паша в Търново посещава работилницата на майстора Иванчо Стоев: ”Аз го намерих на земята, пише той, да прави за коня на Хайдар паша един такъм - скъпо седло с втъкано злато, по-голямата част от който беше от кармъзено червена коприна. Довършеният ”башлик” с богати пискюли и ширити даваше понятие за ефекта на една от започнатите юзди, предно и задно седло”. Ф. Каниц съобщава още, че обикновените такъми,  изработени от червена вълна и от които годишно казасите изкарвали до 120 парчета, стрували около 100 пиастри, а по-хубавите от 200 до 1000. Най-богатите стигали до 6000 пиастри и повече. Много работници пресуквали само сини и червени конци за 80 до 100 пари на лакът, предназначени за износ. ”Недалеко от черквата, продължава разказа си Ф. Каниц, минахме покрай един дюкян, където едно едва 10-годишно момиче, седнало по турски на дюшемето, с помощта на совалки и бърдо, по най-прост, но необясним начин навиваше подвръзки за чорапи, каквито в един ден изработваше до 10 чифта на стойност до 300 пари”.

Към края на века пазарът на тревненските казаси постепенно замира. Почти изчезва производството на башлъци /украса с пискюли, която покрива главата на коня и за която се закача юздата/, осигуряващо им добри приходи и в което казасите нямали никаква конкуренция. За да бъде спасен, казаският еснаф получава монопол върху производството на стражарските колани и екселбанти. През 1886 г. на Ангел Д. Пандурски му се възлага изработването на 122 екселбанти, 122 пояса и 32 револверни шнура за стражарите от Варненското окръжие.

Според проучванията на тревненеца Никола Чушков първите най-известни казаси били братята Димо, Митьо и Никола от фамилията Донини. Те получавали поръчките си  направо от Цариград и Смирна. Особено изобретателен в работата си бил Никола - на него се дължи поставянето на муските и ружите в конските такъми, които красят нагръдника и челната част на оглавника. Останалите братя Митьо и Димо, както и синът на Митьо - Цаньо, изработват конския такъм, предназначен за турския султан Абдул Меджид. Участват в изработването на такива такъми за конете и на други знатни турски и български големци, както и в изработването на конския такъм, подарен от тревненския казаски еснаф за коня на княз Александър Батетенберг. Техните синове също били добри казаси, както и жените им, които тъчели колани и подвръзки и обшивали дюймета.

Между първите в занаята били и  казасите от фамилията на чорбаджи Генко-търговец на коприна. Те били още и кираджии, и разпродавали всички видове казаски изделия на панаирите в Цариград и Анадола. От тази фамилия произхожда Стефан Кънчев Генков, на когото се дължат техническите хрумвания в изработването на шнурове без вътрешно средище. Стефан Кънчев е последният измежду казасите, който заедно със сина си Кънчо и целия казаски еснаф наема след Освобождението чрез търгове в Тревненското околийско управление изработването на стражарски колани и екселбанти за всички околии в държавата. С капитала, останал след смъртта му, Кънчо Генков заедно със синовете си Стефан, Илия и Досю поставят началото на копринената фабрична индустрия в Трявна.

По изтънченост в изработката се славели Колаксъзите, които работели предимно копринени изделия. Твърде известни били и отделни представители на фамилиите Пандурски, Таховци, Момчилови, на Цаню Дамянов, Цаню Генков и др. Братята Цаню и Тотю Киселкови са последните, които произвеждат и разпространяват казаски изделия.

Като художествен занаят казаслъкът е заемал значително място в поминъка на Трявна. Той обединява няколко вида текстилни техники-на пресоване, плетене и тъкане. В Трявна този занаят се развива по свой собствен път, съобразно местните суровини и условия. Това се наблюдава и при инструментариума, особено при подготвителните процеси, където се използват традиционни местни уреди за предене и пресукване на преждата, какъвто е например чекръка за пресукване, използван и от мутафчиите. Използват се и станчета за тъкане с кори, разпространени повсеместно в страната и в Тревненския край. Специфика се наблюдава не само в техническо, но и в художествено отношение. Тревненските казаси усъвършенстват и изменят украсите на юздите-заменят продълговатите дюймета с валчести /топчести/. Фино изработените няколкоредови розети се доближават до ружите и гергините на тревненските резбари.

Казаслъкът се оказва един от най-устойчивите занаяти в Трявна поради това, че доста време след Освобождението запазва пазарите си в Турция, а неговата еснафска организация проявява гъвкавост и усет за приспособяване към новите условия.

Лидия Горанова

IMG_6023.JPG IMG_6037.JPG


реклама