Skip Navigation LinksНачало | История | История на занаятите

История на занаятите

Тревненска дърворезба
 Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство,  Юлия Нинова

  

В полите на Балкана, в сърцето на България, на двата бряга на живописно извиваща се планинска река, се е сгушил градът Трявна. Трудно е да се каже през кой сезон е най-красив той. Въздухът е кристално чист, горите често сменят цвета на премените си, а тучната трева вероятно е дала името на селището. Не само красивата природа прави Трявна толкова очарователна. 

Началото се губи далеч назад във вековете, легенди ни карат да търсим, да гадаем за дедите. Защото те не са какви да е, а хора, дарени с богата душевност и талант. Хора, градили и украсявали стотици църкви, манастири, училища, къщи и мостове не само в българските земи, но и далеч извън пределите им. ”Фудули” ги наричали съседите им габровци, но и до днес няма съмнение на какво се дължи самочувствието им – на знания и майсторлък. Не били богати с пари те, друго било богатството им. Едно от първите училища, едно от първите читалища, една от първите книгохранителници във възрожденска България са техни. Още в началото на 18в. поп Стоян Кроснев написва „Тревненски дамаскин”, близо век по-късно поп Йовчо създава своя „Летопис и родословие”, отразяващ живота в Трявна на фона на българската и световна история.

Едно от нещата, с които най-често се свързва името Трявна е първата художествена школа от времето на Възраждането, възникнала тук. Причините за това са много – селището е закътано и през него не минават главни пътища, възможностите за земеделие са ограничени, липсват притеснения от страна на турската власт, богатството на разнообразен дървен материал и най-вече – дълбоката душевност и творчески потенциал на тревненци.

Посещавайки селището през 70-те години на 19в. Феликс Каниц остава изумен от интензивността на занаятчийското производство и го нарича „български Нюрнберг”. Многобройни са практикуваните тук дейности, но това, което прави Трявна различна са художествените занаяти. Изследователите посочват три основни направления на Школата – дърворезба, иконопис и архитектура. Между тях съществува много тясна връзка, те се развиват успоредно и е доста трудно да се разглеждат като независещи една от друга  прояви. Често срещано явление е майсторите да упражняват по два, дори три от посочените занаяти. Това е и една от характерните особености на Тревненската художествена школа.

Наемайки строежа на една църква, те я издигат от основи до покрив, украсяват я с резби и икони и я издават в готов вид. Типично е  предаването тайните на занаята от баща на син, на внук. Това е причина в селището да се обособят няколко големи творчески фамилии. В най-голяма степен това се отнася за зографите, но поради стиловата единност на занаятите неминуемо касае и резбарите.

Трудно е да се определи кога точно възниква Тревненската  школа. Може би защото това е процес, а не акт. Може би трябва да се съгласим с най-сериозните изследователи Асен Василиев и Димитър Друмев,че резбарското изкуство в България съществува от основаването на българската държава. И въпреки периода на застой в първите векове на робството, то има своите традиции, които по един естествен начин се съживяват по време на Възраждането. Според Никола Мавродинов най-старата измежду резбарските школи у нас е именно Тревненската. Различни легенди са достигнали до нас, за съжаление неподкрепени от документални източници. В повечето случаи началото се търси в Атон, отчита се и близостта на старата българска столица Търново със заобикалящите я манастири. Факт е, че още в средата на 18в. някои от иконите на тревненци са украсявани с резбовани рамки. От каменна плоча, съхраняваща се в Даскаловата къща-музей е видно, че още през 1804г. в Трявна съществува резбаро-дюлгерски еснаф: ”СИЕ ЧЕШМА НАПРАВИ ОСТА НЕЙКО ИСНАФЪ /РЕЗ/ДЮЛГЕРСКИ КОЙ ПИЕ ДА РИЧЕ БОГЪ ДА ПРОСТИ НА СИНЕ ОТ ХРИСТА 1804.”.  Членовете на еснафа наред с упражняване на съответните занаяти строят чешми и вършат обществено-полезни дела. Те са хора със самочувствие и авторитет, чиято дума тежи при вземане на различни решения в селището. Ясно е, че за да се достигне до постиженията на майсторите в онова време и до тяхното сдружаване ще да са били нужни доста години развитие на занаята преди това.

Най-простия тип резба, при която се използва само джобно ножче, е овчарската. Извеждайки овцете на паша, овчарите украсяват хурки, вретена, лъжици, лъжичници и други дребни предмети, които подаряват на своите майки, съпруги, сестри, любими. Реже се плитко, орнаментите са предимно геометрични - прави, криви нарези, дъги, кръстчета, точки и др. Изработват се и доста наивно скулптирани фигури на животни и хора. Въпреки, че не са майстори-резбари, авторите на този тип украса винаги се съобразяват с формата и предназначението на предмета. Постепенно с такъв тип резба започват да се украсяват отделни елементи от дома.

Битовата дърворезба е една от онези тънки естетически нишки, които превръщат една сграда в дом. Тя е продължение на овчарската, но се намира на по-високо ниво и се извършва не само от любители, а и от майстори-марангози. Има случаи, в които резбената украса се прави от строителите, издигнали сградата. Те дялали колоните, като ги оформяли по различен начин – цилиндрични, като в Даскаловата къща, квадратни /Райковата къща/. Майсторите вземат предвид архитектурните и функционални особености на отделните помещения и постройката като цяло, така, че я превръщат в уникална и неповторима. Украсяват се врати, долапи, розети, фенери. Вратите обикновено били с арковиден горен праг, съставени от рамка, ограждаща по-просто или по-сложно профилирани табли. Точно те били украсявани  – най-често с едноредни или двуредни розети или стилизирани слънца. Характерно за битовата дърворезба е, че тя, също като овчарската е плитка, често съставена от геометрични и растителни мотиви. Такива има и по стенните долапи, които освен с функционалност впечатляват и със своята красота. Особено разнообразни са домашните иконостаси, които присъствали във всеки български дом, превърнали се в свидетел на радостните и тъжни събития на семейството, на неговите делници и празници. Неповторими са резбованите тавани, работени от тревненци не само в техния край, но и по близки и далечни места – Търново, Преслав, Русе и другаде. Именно с украсата на потони се свързва първия български художествен конкурс. Това станало в Трявна, а според легендата......

Четири години градили къщата на чорбаджи Христо Даскалов – от 1804 до 1808. Главен майстор бил Димитър Ошанеца, а пръв негов помощник – калфата Иван Бочуковеца. Правили я с любов и майсторлък, така че и до днес тя буди удивление. За Гергьовден била готова. Събрало се мало и голямо да я види – такава къща дотогава в Трявна не е имало. Всички останали възхитени, всички хвалели майсторите. Единствен нейния собственик сякаш бил недоволен. Като богат търговец той обикалял далечни земи, виждал богато украсени къщи, а неговата му се виждала бедна откъм украсата. Почувствал упрек в думите на чорбаджията, старият майстор Димитър се засегнал, станал и казал, че в две от собите ще направи такива тавани, че втори като тях няма да има никъде. Тогава се случило чудо. Скочил и калфата Иван Бочуковеца и рекъл, че и той може да направи таваните и те няма да са по-лоши от тези на майстора му.Това било нечувана дързост за онова време – ученик да оспорва майсторството на учителя си. Затова част от старите  предложили този непокорен калфа да бъде наказан, но други, по-мъдри, решили между двамата да бъде сторен облог и с труда си да докажат кой е по-талантлив. Допрели палци майстор и калфа и на другия ден започнали. Работили те, и никой не знаел какво прави другия, никой не излизал от стаята си. Само Манка, чорбаджийската щерка им носела храна и инструменти. След шест месеца, на Димитровден, в двора на Даскаловата къща тежко запристъпвали марангозите, дошли да кажат думата си по облога. Влезли първо в стаята на калфата и като погледнали тавана – ахнали. Отгоре сякаш изгаряли лицата им лъчите на жаркото юлско слънце – символ на младостта и жаждата за живот. И те в един глас извикали:”Майстор е вече Иван Бочуковеца”..... Но когато влезли в другата гостна, те останали поразени от красотата на тавана. Оттам също ги греело слънце, но това било спокойното и мъдро майско слънце, обсипано с 88 на брой маргаритки, от които нито две не се повтарят. Старите майстори признали: ”Майстор е вече Иван Бочуковеца, но баш майстор, Уста е майстор Димитър. Нему се пада червения пояс за първомайсторство в Трявна.” А на младия пожелали славата му да расте и Манка да стане негова невеста.

Дали е станало точно така ние не можем да кажем със сигурност, защото това е една история, изминала път от двеста години, за да стигне до нас. Така завършило благородното състезание между двамата. По тази легенда през 1927г. писателят Рачо Стоянов написва драмата „Майстори”, по-късно композиторът Парашкев Хаджиев – опера със същото име. И до днес двете слънца топлят сърцата и душите на гостите на Даскаловата къща и будят преклонение пред непреходния талант на техните автори. И до днес наблюдателите им спорят кое от двете е по-красиво, кое „по-хубаво грее”.

Безспорно най-високите постижения на тревненските резбари са в областта на църковната дърворезба. По време на робството църквите се строят ниски, частично вкопани в земята, за да не се набиват на очи. Тази непретенциозност се компенсира с пищна вътрешна украса. Именно в храмовете се разкрива цялостно дълбочината на творческото въображение на марангозите. Този тип резба е най-сложна като орнаментика и изработка. Състои се в украса на кръстове, владишки тронове, амвони, иконостаси и др.

Невъзможно е да се изброят църквите, в които работят тревненски майстори – на север до Дунав, а и отвъд него, на изток до Черно море, на юг – до Родопите и Странджа. Обобщени данни на базата на проучванията досега дават имената на 158 тревненски резбари, работили в над 360 селища през ХIХ и първите десетилетия на ХХ век. Някои от най-изявените представители на Школата са поп Кою Витанов, Драгошин Марангозов, Никола Драгошинов, Пеню Ошански и много други.

Има някои специфични особености в работата на марангозите от Трявна, които ги отличават от тези от останалите художествени школи – Самоковската и Дебърската. Преди всичко те сами правят проектите за своите работи, а не се водят по чужди такива. Тревненци предпочитат  симетричния орнамент, който създава усещане за устойчивост и стабилност. За тях не са присъщи ексцентрични решения, те са балканджии, здраво стъпили на земята и придържащи се към вековните традиции на своите деди. Двустранна симетрия или ритмично повторение на мотиви те прилагат както при украсата на черкви, така и на жилища. Симетрични са подиконните пана на иконостасите на двете тревненски църкви, тези в Килифарево, Севлиево, Габрово, Преображенския, Дряновския и други манастири.

Устойчивостта на традициите в областта на дърворезбата се доказва от факта, че въпреки досега с чужди култури и привнасяне на чужди стилове – Барок, Рококо, Людвиг ХVI  и др. никъде чуждият орнамент не е пресъздаден буквално и не е поставен откъснат от общата композиция на творбата.

Тревненски майстори разработват един съвършен и типично „техен” орнамент, неработен от никои други – висок, симетричен и пластично разгърнат. Неговата сложност и виртуозно изпълнение са причина специалистите да го определят като един от най-хубавите в българското резбарство. Може да се види на владишкия трон в църквата „Св.Архангел Михаил” в Трявна.

Различни са и олтарните врати на тревненци. Обикновено те изрязват две лизени - едната е вертикална, другата – хоризонтална, кръстосваща се с първата. Има случаи и на две хоризонтални лизени /Преображенски, Килифаревски манастири/. За разлика от самоковци, които изобразяват биещи се грифон и лъв, в тревненските двери това не се практикува.Има случаи /Габрово, Свищов, Плевен/, когато е изобразен Свети Георги, пробождащ змей с копието си.

Църковните иконостаси, работени от тревненски марангози се отличават и по сложната дъговидна венчилка в горната им част /търновската църква „Св.Никола”, Килифаревски манастир, „Св.Георги” в Трявна и др./. В църквите, в които носът е покрит със свод благодарение на „кобилицовидната” венчилка се получава органическа връзка между нея и архитектурата на сградата.

Въпреки, че тревненци са украсили стотици български храмове, изследователите и до днес не са открили два напълно еднакви иконостаса.  Това е още едно доказателство за тяхното самочувствие и майсторлък. Копирането, дори повторението на техни собствени проекти категорично било под достойнството им. Този факт обяснява изключително голямото разнообразие и пъстрота на произведенията им.

За разлика от самоковските и дебърски майстори, които изрязват от дърво фигури и на животни, и на хора, тревненци предпочитат растителните мотиви - листа от круша, топола, дъб, цветове на кокиче, листа и шишарки от хмел, лоза. Те творчески преработват различни форми от природата в зависимост от собственото си светоусещане и чувство за красота. Всяка от тях е някакъв символ – розата – красота, ружата – сромност, житният клас – задружен труд, дъбовият лист – сила и мощ, гроздето - плодородие и т.н. При това растителните мотиви в орнамента са така здраво свързани, както е това в природата. В тревненската резба сравнително по-рядко намират място животински фигури – лъвчета, сърни, кози, птици. Те са смело изрязани в различни пози, изпълнени с живот и движение. Човешкият образ не е характерен за тази школа и се среща сравнително рядко, обикновено отделен в медальон.

След Освобождението резбарството, както и останалите занаяти,  преживяват период на криза. То не престава да съществува, но все повече придобива формата на занаятчийско умение. Доста майстори успяват да се адаптират към новите условия и продължават да работят. Сред тях е Генчо Марангозов, спечелил проект и ръководил украсата на църквата „Кирил и Методий” в София. Той изработва колекция от фигури на български ханове и царе и пана с образи на възрожденци и революционери по  поръчка на богатия търговец на захарни изделия Аврам Чальовски.

През 1920г. в Трявна е създадено Столарско училище със задача да продължи традициите на възрожденската художествена школа, да се проучат постиженията на старите майстори, да се развият нови по форма и съдържание творби, които да намерят приложение в живота. Две години по-късно към училището е разкрит резбарски отдел и е положено началото на първата музейна сбирка в града. Сред учителите са Цаньо Антонов, Димитър Друмев и др.

Тревненската художествена школа е единствената, която съществува и днес в лицето на Средното художествено училище и много резбарски работилници в града. В тях работят висококвалифицирани специалисти, някои от които потомци на старите марангози. Те носят в себе си възрожденския дух и чувството за естетика на своите деди и продължават с много любов да създават красота.

Юлия НИНОВА

 

 

 

 

 

 

 


реклама