Skip Navigation LinksНачало | История | Популярни истории и личности

Популярни истории и личности

Обратно към списъка
Балканската война в спомените на участници от Трявна и Тревненско
 Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство, Лидия ГОРАНОВА

Тази статия е част от инициативата на сайта triavna.info, "Трявна през годините". В поредица от материали, ще представим живота на тревненци и участието им в значими събития от историята на България.

Благодарим на Юлия Нинова, директор на Музея за резбарско и зографско изкуство - град Трявна и на Галина Иванова, главен редактор на вестник "Тревненска седмица", за пълната подкрепа на нашето начинание.

101 – годишнината от началото на Балканската война е повод да отдадем заслужена почит на българския войник, доказал за сетен път своите добродетели и достойно защитил извоюваните в Национално - освободителните борби, Опълчението и Сръбско – Българската война храброст, саможертвеност и слава.

Спомените на участниците от Трявна и Тревненско в тази война са непосредствено свидетелство за дните на изпитания и героични подвизи, на неосъществени надежди и покруса.

През 1976 г. тревненката Здравка Станчева, потомка на прочутата Захариевска зографска фамилия, предоставя на Специализирания музей дневниците на своя баща д- р Димитър Христов Илийчев. Това са пет тетрадки1, озаглавени ”Дневник на запасен войник през време на Балканската война. Възпоменания от войната през 1912/ 1913 година”, в които авторът кратко и обективно е отразил атмосферата на фронта. Записките се базират изключително на преживяното, почувстваното от него по време на войната.

Д- р Димитър Илийчев е роден на 15. 03. 1867 г. в с. Хюсенче /сега Осенец/, Разградско. След Освобождението семейството се изселва в Разград, където Димитър завършва основно образование, а след това Русенската мъжка гимназия. През 1885 г. едва 18 – годишен се записва доброволец в Сръбско – Българската война. През 1894 г. заминава за Германия, където постъпва във философския факултет на Лайпцигския университет. Негов състудент e Пенчо Славейков. През 1899 г. защитава докторска титла по философия и география. До 1903 г. учителства в Пирдоп и Котел, след което се установява в Трявна. През 1904 г. се жени за дъщерята на тревненския иконописец и поборник Цаню Захариев – Мария, учителка в първоначалното училище. До 1912 г. Димитър Илийчев работи като прогимназиален учител по география и рисуване, активно се включва в културния живот на селището. През 1910 г. отхвърля поканата за преподавател по философия в Софийския университет. Димитър Илийчев е един от инициаторите за създаването на Дружеството за културно – икономическо повдигане на Трявна. През есента на 1912 г. е преместен в Разградската девическа гимназия, но веднага е мобилизиран и заминава на фронта.

Обявяването на Балканската война е посрещнато с огромно въодушевление – народът тръгва с песни, музика и цветя, защото освобождението на поробеното българско население в Одринска Тракия и Македония, останали в пределите на Турската империя след Берлинския конгрес от 1878 г., е национална мечта.

Димитър Илийчев започва своите записки на 17 септември 1912 г., когато е обявена общата мобилизация. „Вечерта още взех да се стягам за път. Цялата нощ не мигнах и все мислех какво може да произлезе от тази обща мобилизация. Не е чиста работата, рекох си. Ще избухне някоя война между нас и Турция! През нощта имаше манифестации из града, начело с военната музика и гърмене на пушки…”

По време на войната той е разпределен в състава на Осма телеграфна рота на Осма пехотна Тунджанска дивизия с командир генерал - майор Димитър Киров. На 24 септември пред телеграфните роти в София е отслужен молебен, а командирът на инженерните войски генерал Янков произнася патриотична реч. От следващия ден започва предвижването на войсковите части към Южна България. Трогателен е моментът на изпращането. ”Всички войници и офицери, пише Д. Илийчев, бяха окичени с цветя, на всяка пушка стърчеше букет. С войската вървяха и много цивилни – мъже, жени, близки и роднини на запасните. Много от жените плачеха, а виковете ”Ура!” - нескончаеми”.

На 6 октомври ротата на Д. Илийчев пристига на гара Мустафа Паша /Свиленград/, където командирът ген. Киров ги запознава със задълженията им като телеграфисти и телефониери при Щаба на командваната от него дивизия. В дневника са описани преходите по изграждането и поддържането на телефонната и телеграфна мрежа край Одрин, драматичните дни на обсадата и атаката на Одринската крепост. Събитията са отбелязвани в продължение на 4 месеца всеки ден, а откъсите от спомените са автентично поднесени, без промяна.

Като свидетел на боевете при гара Кадъкьой, западно от Одрин, на 9 октомври 1912 г. той пише: „ Пристигнаха в селото 23 полк и изпълниха махалите. На боевата /предната/ линия били отишли 10 Родопски, 51 и 52 резервни полкове. Към обяд почна канонадата от наша страна и турска при с. Юрюш. Сражение ожесточено. Виждаше се как резервните части се движеха върху една височина и се спускаха флангово наляво и дясно някъде зад този хълм и после се изгубваха изпред очите ми. Железопътната линия за Одрин минава през самото село Кадъкьой. През същия ден дойде тренът откъм Мустафа Паша. Имаше и големци в него/ м - ри и др./ и тъкмо, когато пристигна тренът, сражението бе в най – големия си разгар. Тогава чак разбрах какво значи война, какво значи сражение.”

В това сражение е тежко ранен командирът на 10 рота от 51 пехотен полк капитан Никола Андреев. За срещата си с него, Д. Илийчев разказва: ” По едно време гледаме почнаха да пристигат в селото през двата пътя ранени: едни ги возят на кола, други ги носят в носилки, а трети ходят сами, превързани кой за ръка, кой за глава и пр. Видях един офицер носен на носилка – тежко ранен. Попитах за името му. Казвал се капитан Андреев. Това беше пет часа след обед. Сякаш като сега го гледам този нещастен капитан. Отпуснал глава, гледаше спокойно и през нощта /много беше студено нея нощ/ издъхнал, както и много други още нещастници, благодарение на българската нехайна санитарна команда”. В това сражение турците дават над 300 жертви и много пленени, някои от тях осъдени на смърт за извършени безчинства и изнасилвания.

„…От височините на предните български постове се вижда Одрин. До града остават още около 3,5 часа от Кадъкьой, а от предните постове до Одрин може да има около 2 часа. Всичките опериращи дивизии се съединяват и се направляват към Одрин”.

През втората половина на м. октомври 1912 г. обрачът около Одрин се затяга. На 16 октомври 51 и 52 полкове на дивизията водят тежко сражение край с. Мараш. „Тук беше дошла и крепостната артилерия от Шумен и София /смесени двата батальона заедно/… Бяха на брой 18 оръдия. Направиха ми силно впечатление грамадните оръдия, дълги по 5 – 6 метра и с широки гърла, цял човек да се побере. Всяко едно оръдие беше водено от по 20 чифта биволи…”

На 19 октомври от Кадъкьой Д. Илийчев пише: ”Разнесе се новината, че към Люле Бургаз и Димотика турците претърпяли голямо поражение. Имало с хиляди убити и взети в плен. Щяло да има днес молебен навред из Царството по случай тази наша победа над турците. Одрин бил обиколен вече от българските войски и цариградския път на юг от Одрин пресечен и взети в плен цял трен с турска анадолска войска. От Великите сили било дадено на Портата 5 дена срок да влезе в миролюбиви преговори със съюзните балкански държави или же в противен случай щели да я оставят да се разправя сама с нас”.

На 25 октомври Осма пехотна дивизия атакува и овладява Картал тепе, но опитът и да овладее важния наблюдателен пункт Папаз тепе е неуспешен. Това са едни от най – тежките боеве, чиято цел е да бъде обкръжена Одринската крепост и от юг. В тях войниците от 12, 30, 52 и други полкове на дивизията проявяват изключителен героизъм. „Има слух, че при Чорлу имало вчера и завчера сериозни сблъсквания с турците, пише Илийчев. Нашите правили опит да отцепят турците на две – едните да отблъснат към морето, а другите към Цариград. В 8 ч. сутринта започна канонадата с гаубичните и крепостни оръдия. Сражението почна и продължава през целия ден, трая до среднощ. Това е било бомбардировка на Одринските укрепления. Българите превзели Картал тепе. Турците се обадили късно вечерта и тогава се завързало сериозно сражение. Ранени и убити имало много... По разказ на взводния подофицер Таню Вълков, като разпитвал в полската болница ранените пехотинци от вчерашното сражение, се узна резултата. Имало 1200 ранени и убити. Ранените войници разказали: „Офицерите избягаха в момента на сериозната схватка. Това било нощно време и в мъгла. Долните чинове останали да командват на своя глава. Под град от куршуми, гранати и шрапнели те бързо преследвали отстъпващите турци. Предните редове отишли много напред, почти до самите турци. Когато другата линия останала назад и после като чуват гърмежите напред в тъмнината, помислили че това са турците и се впуснали и те напред и гърмели непрестанно. По едно време, когато вече наближили и се сблъскали с извадени ножове чуват гласове: Где е ротния? Где е дружинния? Това са били хора от 12 Балкански полк, които по погрешка и незнание се изтрепали едни други. Неориентиран в местността, полкът настъпва в пълна тъмнина и попада под изстрелите на българските батареи. Всичките ранени войници твърдят, че причината за тази катастрофа били офицерите им, които в критичния момент оставили войниците да вървят напред, а господата, на които държавата плаща с хиляди левове, останали назад. Това е нечуван скандал в нашата военна история!”

Ден по ден Д. Илийчев описва събитията.

3 ноември. „Строенето на линията днес ставаше в мъгляво време…Построихме главната линия като продължение на Кадъкьойската / която оставихме на сърбите/ и оттук я продължихме до бригадите на дивизията. Артилерията от 8 полк се разположи по околните височини, също и пехотата. Пионерите заминаха в околността да копаят окопи. Управлението на щаба – тука в Салтакли. В селото, на което къщята още димят, а другото бе се обърнало в пепелище, пълно с войска…Очаква се началото на Одринската обсада”.

5 ноември. „…Чуват се редки топовни гърмежи. Една команда от нас отиде по постройка на линия за към Кулаклъ или Татаркьой / не помня, мисля че към първото село/, където се установи щаба на дивизията. След малко дойде заповед за тръгване към Еникьой.”

7 ноември.. „…Започна ожесточено сражение към с. Кара Саклъ. Ние тръгнахме по постройка на линия по посока към реченото село. Топовните гърмежи се усилват от минута на минута.Сражението е в най – пълния си разгар. Наближаваме селото и гледаме пехотата отстъпва. Едно отделение пехотинци правят маневра по околните хълмове, спряха се на едно място и после пак тръгнаха, но назад, а ние вървим напред. Спряхме се на едно място и гледаме: една полурота пехотинци излязоха из един вършинак и минаха покрай нас. Тръгнахме пак и пак спряхме. Гледаме едно артилерийско отделение с 4 топа и двама офицери правят маневри нагоре надолу, обикаляха види се и търсеха сгодно място где да поставят оръдията. Те отиваха като подкрепа на пехотата под командата на офицера Неделчев…Върнахме се в Еникьой, но дойде заповед по телефона от капитан Йонков да се връщаме към Кара Саклъ и продължим линията до селото. Той съобщи, че селото било превзето от нашите и турците избягали през Марица към Одрин.”

8 ноември. „ Сутринта мъгла. От обяд настана силно сражение към Картал тепе. Турците мъчат да го превземат с атака. Чува се честа топовна картечно – пушечна стрелба…”

9 ноември. „ Строихме се в пълна амуниция за поход към Картал тепе, гдето паднали двама офицери, но къде – неизвестно. От снощното сражение имало много ранени и убити. Днес видях една кола, натоварена с 4 убити, отиваха да ги погребват. Някои от тях оставени съвсем боси, Бяха нахвърляни в колата един връх други като снопове…”

13 ноември. „ …Нощес имаше силно пушечно сражение. Предполагаме да е нощна атака на нашите към Одрин. Ние се намираме на южния сектор от тоя град, на разстояние 18 – 20 километра”.

14 ноември. „ Приготовляваме се за местене в Татаркьой, гдето ще замине и щаба на дивизията”.

17 ноември. „Първият взвод замина да квартирува при щаба на дивизията, а останаха в Салтакли само 2 и 3 взводове за охрана на линията и станцията”.

18 ноември. „След обяд дойде известие, че станало примирие. Пленени турски офицери с ординарците си на брой 400, идещи откъм Димотика, минаха през Салтакли и заминаха за стара България…Разправяха нашите, че някой зевзек давал на едного от пленниците офицери един гологан / 10 ст./ и му казал да отиде в София и да пие едно кафе с тия пари. Това е било направено от нашите, за да им изтъкнат обстоятелството, как те, турците, по – рано се заканвали, че” в София кафето ще си пият”. „ София или смърт!” бил техния девиз”…Разказват, че утре щели да минат и долните чинове от турските пленени войски на брой 12 000 души. Откарват ги в България. Пръсна се слух, че Одрин се предава и че дивизията ще влезе в него на 20-ти т. м.”

На следващия ден обаче пише:” През нощта силно топовно и пушечно сражение. Изгубихме всяка надежда за примирие”. На 21 ноември дългоочакваната вест идва. „ Още сутринта рано се пръсна новината, че примирието било подписано…Днес всички сме радостни”.

Като свързочник, Д. Илийчев не участва пряко в кървавите сражения, но отразява всички драматични битки , както и детайли от войнишкото ежедневие. Това не е сухо и безстрастно описание, от всяка страница на дневника личи отношението на автора към войната - на места емоционално, изпълнено с презрение към виновниците за непосилния войнишки живот.Той вижда несправедливостта и корупцията, които царят в офицерските среди, съпоставя ги с лишенията и мизерията, с ужасните условия при които е поставен редовия войник – гладен, с окъсани дрехи и съдрани цървули, без медицинска помощ. Тези впечатления са една от постоянните теми в дневника на Д. Илийчев.

„…Храната ни беше много оскъдна, защото това, което ни се полагаше го вземаха една тайфа гладници от І взвод, покровителствани от ротния ни командир капитан Йонков. Тая тайфа / състояща се от подофицера Петко Казанджиев от Казанлък и др./ без всякакъв свян си бе устроила един вид зияфети: сядаха на софра като у дома си, канеха даже и гости, пак техни познати и в тези най – критически моменти, когато сиромахът истински български войник от 12, 30, 51 и 52 полкове излагаха живота си на куршума и смъртта, тия мамини синковци гуляеха като на селска сватба. Всички тези, които куршум заслужаваха, днес, както се научавам, били всички с кръст” За храброст”.

„Сравних сега неговото офицерство с моето мизерно положение: той с петокласно образование, отишъл на война, като са му дали всичките удобства – заплата месечна 640 лева, кон реквизиция, ординарец за прислуга, храна и облекло богато, а пък аз сиромахът с висшето образование, доктора на философията, със скъсан шинел и мръсни въшливи дрехи, тъна в калта и дупките/ врем се в развалините на изгорялото тук турско село като плъхове/ без никаква заплата, т. е. вземаха ни залъка и тоя на децата ни от гърлото ни, за да дават тройни и четворни заплати на офицерството. И това било управия!“

„Така например в дивизионната пета полска болница на Осма Тунджанска дивизия се подвизава някой си санитарен поручик, родом от Габрово, бивш полицейски стражар /старши/ в Трявна. Той като стражар получаваше 70 – 80 лева, а сега като поручик получава 700 – 800 лева месечно! Образованието му е второкласно. Неговата работа беше домакин на болницата, т. е. всичко, което се изпращаше за болницата, минаваше през неговите ръце. Този човек, иначе тих и благ на глед, трябва да е келепердисал много работи и да си е направил” положение”, разбира се, ако е бил ” хитър”. Не го зная – Господ го знае. Зная само това, че много конячени шишета пренасяше насам – натам до квартирата си, в която живееха лекарите.” И накрая с ирония добавя:” Хубаво се наживяха тези хорица. Дълго ще помнят те тая война, това” блажено време”…

Много страници от своите спомени, Д. Илийчев посвещава на войнишките неволи и изпитания. „ Никога няма да забравя вечерта на 1 ноември 1912 г. при с. Сейменли, когато газихме блатата из върбалака отвъд Арда. Реката беше придошла и моста беше повреден…А тая Арда река ли е, чудо ли е, като се разляла на ляво и дясно по на 1- 2 километра, па като се образували едни широки гьолове, та не можеш в тъмнината да разбереш де газиш…”

В Салтъкли нощувахме в една срутена къща без прозорци, без врата, без нищо – яхър просто. Вятърът цяла нощ ни брули през зиналите прозорци. Долу на земята беше пълно с мръсна слама, с говежди и конски фашкии…, а по едно време ме напъплиха и въшки – грозна работа! Сутринта като се погледнах, то що да видиш! Въшки едри, черни, опашати, полазили по цялата ми снага. Настръхнаха ми косите от това чудо!”

Сериозен бич е бързо разрасващата се епидемия от холера, която поради нехайството на санитарните части взема стотици жертви. Въпреки зачестилите смъртни случаи, лекари и командири не вземат мерки за ограничаване източниците на зараза. „Изкопаха особени трапища за изпражненията на леко болните отделно и на тежко болните пак отделно. Аз се възмущавах защо подофицера Чобанов избра място за нуждници тъкмо на оня баир, който беше над кладенеца, откъдето си наливахме вода за пиене и кухните готвеха оттам…Също заявих да заровят с пръст зиналите над селото няколко турски гробове, защото имаше опасност от заразяване на близко находящата се там чешма.Тъй си остана и това. Лекарите / санитарите/ се занимаваха тогава с ядене и пиене на коняк заедно с военните попове, които живееха при тях. А че хора мрат, че десетки и стотици ежедневно пристигат и молят за медицинска помощ, те хич и не искаха да знаят. Това бе скандал над скандалите!...Само един лекар видях аз тука, който си гледаше съвестно работата и често нагледваше болните в палатките. Той беше д – р Орманян от Пловдив.

Не случайно се говори за санитарна катастрофа по време на Балканската война. Това привлича вниманието и на чуждите наблюдатели.”Сърбите стояха в туй отношение несравнено по – добре от нас, защото в техните полски и др. болници персоналът се състоеше от хора интелигентни / учители, професори, чиновници/, а пък у нас – най – развалените и пиеници елементи”. Всички с нетърпение очакват края на войната,” та всеки, който оживее, да си отиде у дома да се лекува…Този ден като че ли се отдалечаваше, бягаше от нас“.

Въшките, холерата, умората, нарастващото безпокойство за изхода от дълго проточилите се преговори за мир, довеждат войниците до пълно отчаяние. „ Няма, няма вече надежда, пише Д. Илийчев. Отчаян съм, ще ми изскочи сякаш душата пред грозната мисъл, че не ще мога да видя милите си дечица и жена...” Това песимистично настроение се засилва с наближаването на Коледа.” По лицата на всички войници се четеше униние и разочарование пред мисълта, че светлите Христови празници ще прекараме в дивото Одринско село Салтакли”.

В началото на 1913 г. Д. Илийчев е евакуиран в болницата в Мустафа Паша, откъдето му е разрешен 20 – дневен домашен отпуск. Сурови и горчиви са последните му думи , писани на 8 януари 1913 г. на път за Трявна:” Всичко подло, низко, хитро и лукаво е останало тук, далеч от полето на смъртта, а само честното е оставило жена и мили деца, и е отишло по неволя да мре, за да живеят търтеите…”.

Макар и не лишени от субективен елемент, спомените на Д. Илийчев се базират на реални факти и събития. Те са принос към документалната книжнина за тази кратка, но драматична за българите война.

Духът и поривът на българския войник, както и отношението му към некадърната и мекушава българска дипломация се усещат най – силно в простичките разкази на редовите участници в Балканската война.“ Събрахме се отбор кокорковци - ша вървим в Цариград – пише в спомените си Георги Косев Братоев от с. Бърдене. Но големите хора не можаха да се спогодят” 2.

Атанас Чалъков, обущар от Трявна, сражавал се при Лозенград и Бунархисар в състава на IV рота от 20 – ти Добруджански полк , разказва: „ Стигнахме Чаталджа. Бяхме превзели първия и втория ред на Цариградските позиции. Оставаше само третия ред да превземем. И в това време турците поискали примирие. Оставиха ни на един баир, газехме кал една педя. Храна няма, сол няма, хляб не достига. Един хляб на осем души, мерехме го с конец дето речено, да не вземе някой повече. Там почна холерата. Сутрин ги изнасят и хайде на склада, поръсват ги с малко газ и го подпалват…“ 3.

Почти всички войници от кметство Белица постъпват в 20 – ти Търновски пехотен полк. „ С песни, закичени с цветя на гърдите, под звуците на гъдулки и гайди заминават мъжете на Белица, пише в спомените си Тодор Христов от Мечевци. Тези изпечени мъже не знаеха истинските намерения на върхушката, вземала кормилото на държавата в свои ръце, която се криеше зад лозунга „ Да освободим брат роб от Тракия и Македония!“ 4. Повечето от тях загиват при Бунархисар, Тарфа, Караджикьой.

По време на войната, учителят Никола Балабанов от Трявна пише стихове, които чете пред войниците от 20 – ти Добруджански полк. През 1914 г. те са издадени в стихосбирка, озаглавена “ Песни войнишка тъга“. „Железний генерал“, „ Полковникът ни“, „ На опълченците в Бунархисар“ са вдъхновени от славните победи на българската армия. В повечето стихове авторът описва войнишките патила в Софас, Тарфа, Мандра, Манук, Карамандере и др. през 1912 – 1913 г. В предговора на стихосбирката четем: „Ако най – сетне големците се бяха вслушали в народния глас, нямаше България да биде тъй мерзко унизена…От „дипломати“ сме теглили. Взетото за 9 месеца от простите, отиде за 9 месеца от преучените…“ 5.

Дълъг е списъкът на участниците от Трявна и Тревненско в тази война: капитан Дабко Устагенчев, командир на рота в състава на 2 пехотна Тракийска дивизия; Иван Бонев Иванов от Димиев хан, служил в 20 Търновски полк, сражавал се при Одрин и Чаталджа; Иван Бончев Иванов, служил в 20 Плевенски пехотен полк, сражавал се при Струмица; Белчо Семов Белчев, служил във 2 тежък артилерийски батальон в Шумен, участвал в сраженията при Одрин и Чаталджа; Георги Тодоров Първанов от Плачковци, служил в 18 Етърски полк, участвал в боевете при Бунархисар; Христо Василев Михалев от Трявна, служил в 20 Търновски полк, участвал в атаките при Одрин и Чаталджа6. В състава на 20 опълченска дружина се сражават тревненците Ангел Бояджиев, Йонко Казасов, Никола Чушков, Джамбазов, Кольо Манев и много други7. В Балканската война участва и младата самарянка от Трявна Вишка Шиварова. Заедно с всички преживява радостта и възторга от първите победи, но и болката на ранените, безнадеждната скръб по убитите. В турската казарма в Муратлиии, превърната в болница, оказва първа помощ на ранените при Люлебургаз, Родосто, Чорлу8.

Няма селище в района, което да не е дало жертви в тази война. Над 80 са загиналите от Нейковци, Енчевци, Фъревци, Стражата, Стръмци, Дамяновци, Йовчевци, Томчевци, Даевци, Малчевци, Неновци, Гайдари, Михаилчета Кисьовци, Плачковци, Трявна и др. Днес четем техните имена по възпоменателните плочи и войнишките паметници9. За да помним!

Лидия ГОРАНОВА

Уредник в Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство -Трявна

Кликнете върху снимките, за да ги видите в цял размер

Войнишки паметник в с. Нейковци.jpg Д - р Димитър Илийчев.jpg Самарянката Вишка Шиварова.jpg




Загинали от Тревненско в Балканските войни / 1912 – 1913 /

с. Енчевци

Добри Иванов – 24 октомври 1912, Люлебургаз

Добри Генчев – 26 октомври 1912, Бунархисар

Колю Н. Гаджев – 17 октомври 1912, Бунархисар

Петко Илов – 18 октомври 1912, Бунархисар

Момчо Ангелов – 18 октомври 1912, Бунархисар

Христо Митев – 28 октомври 1912, Бунархисар

Деню Живков – 5 ноември 1912, Лозенград

Кънчо Пенчев – 24 март 1913, Султан тепе

Стоян Добрев – 18 март 1913, Караджекьой

Ради Добрев – 27 юни 1913, Дуганици

Миню Тотев – 25 ноември 1913, Карамандере

с. Фъревци

Тодор Иванов Димов – 1912

Байчо Грозев Тодоров – 1912

Димо Пенчев Димов - 1913

с. Стражата

Маньо Ангелов Манев – 1912

с. Стръмци

Иван Колев Гайдаров – 1912

Стайко Станев Колев – 1912

с. Поп Георгевци

Койчо Колев Камбуров – 1912

с. Коевци

Недю Димов Коев – 1912

с. Дамяновци

Митю Стоев Атанасов – 1912

Петко Витанов Атанасов – 1912

Христо Георгиев Ненков – 1912

с. Йовчевци

Кольо Витанов Георгиев – 1912

Кольо Мирчев Колев – 1912

Пейко Йовчев Пейков – 1912

с. Вълковци

Петър В. Петров – 1912

с. Поп Райковци

Пенчо Ил. Колев – 1913

Райко К. Илиев – 1913

с. Томчевци

Томи Г. Томев – 1912

Петър Симеонов – 1912

Белчо С. Белчев – 1912

с. Бърдени

Генко М. Генков – 1913

с. Даевци

Михаил с. Димов – 1912

с. Малчевци

Златьо Петков Златев

Тодор Тодоров Малчев

Иван Цунев Недев

Койо Костадинов Коев

Христо Минчев Белчев

с. Неновци

Кънчо Цанев Влахов

Никола Марков Николов

Пенчо Иванов Марков

Белчо Ненов Колев

с. Гайдари

Тотьо Димев Тодоров

Миньо Георгиев Кършаков

с. Власатили

Митьо Цанев Ходжев

Дончо Манев Дончев

с. Иринеци

Нено Митев Бакоев

Нено Николов Бакоев

Димитър Иванов Масурев

с. Горяни

Тодор Николов Иванов

Йордан Славов Добрев

Никола Иванов Тодоров

с. Руевци

Петър Иванов Бошнаков

Марко Дончев Милков

с. Креслевци

Георги Цанев Чопов

Кънчо Стоянов Станев

с. Дамяновци

Пенчо Кънев Дамянов

Станчо Цанев Папуров

с. Бахреци

Цаньо Кънчев Пенчев – 1912

с. Свирци

Иван Дончев Денев

Боньо Рашков Стойнов

с. Станчев хан

Петър Иванов Цветков

с. Михаилчета

Ангел Цанев Николов – 1912

Дончо Коев Белчев – 1912

Никола Цанев Николов – 1912

Цаньо Ангелов Николов

с. Армянковци

Грозьо Тодоров Пейков – 1912

Мянко Пенков Армянов – 1912

с. Кисьовци

Ганьо Колев Пеев – 1912

Тодор Тодоров Пенчев – 1912

Цаньо Пенчев Василев – 1912

с. Раевци

Димитър Костадинов Димитров – 1912

с. Дръндари

Иван Митев Станков – 1912

с. Райнушковци

Кольо Тихолов Колев – 1912

с. Димиевци

Митьо Колев Христов – 1912

Райко Стоев Христов – 1912

с. Глутници

Атанас Митев Денчев – 1913

с. Мечевци

Христо Бонев Христов – 1913

Плачковци

Косю Ненков – 1913

Косю Тотев – 1913

Косю Коев – 1913

Трявна

Дончо Милиджиев – 1912

Стефан Армянов – 1913

БЕЛЕЖКИ:

1.Илийчев, Димитър. Спомени от Балканската война. Ръкопис. СМРЗИ, Инв.№ ОИСТ 392.

2. СМРЗИ, Инв.№ НСПФ 86А / папки оригинали/.

3. Пак там.

4. Богданов, Петър. Белица през вековете. СМРЗИ, Инв. № ОИСТ 1431.

5. Балабанов, Никола. Песни войнишка тъга. Трявна, 1914.

6. От признателното поколение. В.” Тревненски зов”, 1983, бр. 29.

7. Илийчев, Димитър. Спомени от Балканската война. Ръкопис. СМРЗИ, Инв. № ОИСТ 392.

8. Конатар, Цанка. В.” Тревненски зов”, 1983, бр. 13.

9. 15 са войнишките паметници и плочи, увековечаващи паметта на загиналите във войните от Тревненско.






реклама