Skip Navigation LinksНачало | История | Популярни истории и личности

Популярни истории и личности

Обратно към списъка
Отопление и осветление в някогашните тревненски къщи
 Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство, Трявна Даниела Тодорова-Дабкова

Тази статия е част от инициативата на сайта triavna.info, "Трявна през годините". В поредица от материали, представяме живота на тревненци, както и участието им в значими събития от историята на България.

Ще тръгнем от разказа на съвременниците за „Животът в Трявна преди Освобождението”. Тодор Духовников разказва:
„ Зимно време живеели в студени и слабо проветрявани стаи, а често само в една стая се събирало цялото семейство от няколко члена. Стаята зимно време само веднъж се е проветрявала – сутрин, а метлата дигала прах три пъти на ден. Вратата бързо се отваряла и затваряла – „ да не изхвръкне птичето”, а прозорците, гдето е имало стъкла се облепвали с ивица хартия – да не влиза студ...Отоплението ставало със зидани печки, а някои си служели с мангали... Кибрит за палене рядко се употребявал; по-често с въглени, духани с уста. А въглени в огнището винаги се пазели; в случай на изгасване – от съседите...Работели при много лоши условия, особено зимно време: прали, готвили, месили хляб при осветление от газениче или от огъня, в хладно хашево /стаята , служаща за кухня, гдето е огнището и камината.../.”

Отоплението, разказва Димо Казасов, ставало изключително с дърва, които се продавали по 3-5 гроша конски товар и от 6 до 10 гроша колата. Това тежало на оскъдния бюджет на тревненци, хората пестели от горивото. През есента, като застудее времето, не палели печките, а мангали с дървени въглища. По-заможните тревненци си купували високи цариградски мангали от бронз, които били като украшение в дома – около тях се нареждали гостите и си палели цигарите от жарта или си наливали кафе от джезвето, втъкнато на топло във въглените. Мангалите на обикновените семейства се изработвали от местните ковачи от черна ламарина, с метла дълго време се раздухвали въглищата, за да изчезне синият пламък. Като застудее много палели  „кюмбетата”- в отворите им откъм къщито се слагали еднометрови цепеници. Обикновените, изградени от кирпич кюмбета от началото на ХІХ век, в края на ХІХ век в някои къщи били заменени със зидани от тухли печки с два дълги грънчарски кюнеца, които увеличавали движението на топлината. Учрежденията и училищата се топлели с ламаринени печки, отгоре на които бил разстлан пясък – да задържа по-дълго време топлината. Само в по-заможните къщи можело да се видят от по-луксозните керамични печки, докарвани чак от Виена. Въглищата навлезли за отопление на къщите едва след Първата световна война, заедно с пригодените да горят въглища пернишки печки.
Въпросът за осветлението и  отоплението на жилището през зимните месеци по нашите географски ширини е стоял винаги на дневен ред. Правените проучвания показват, че в най-ранните къщи единственото отплявано помещение е било това с огнището. Особеност на тревненската къща е ъгловото разположение на самото огнище и широк прекрил / тук основното гориво са били дървата, които не димят като изсушения тор, използван за отопление в полските райони/, който събира дима и го отвежда в комина на къщата. До огнището се  намирал и отвора на пещта за печене на хляба, тялото на която заемало пространство и в съседната стая – „соба”. Топлина не се излъчвала, поради дебелите стени на пещта. Това помещение не се  отоплявало или се отоплявало със сложени върху подница дървени въглища. Впоследствие в употреба влизат мангалите: от най-прост вид – полусферично тяло с крачета, до красиво изработените донасяни от Цариград мангали. С развитието на занаятите и замогването на част от населението, в жилището постепенно се оформило помещение с представителна функция – за посрещане на гости по седенки, празници и различни поводи. Необходимостта това помещение да бъде отоплено пък довела до промяна в конструкцята на тялото на пещта, оставащо в съседното помещение „соба” – стените му изтъняли, добили форма на четиристранна призма, над която се изграждало второ по-малко призматично тяло с кухина към долното тяло и което се затопляло от същия огън. От това тяло димоотводът се сливал с този на огнището от съседната стая. Такъв е най-опростеният вид на първите зидани печки, известни като „соби” или „джамали” /от арабски - хубав, красив/. Те се появили в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век и търпят развитие във формата си до края на века. Характерни са, с регионални отличия, за Стара планина, Средна гора, Родопите – т. е. студените райони, където през зимните месеци отоплението е неизбежно. Изграждали се на общата стена с помещението с огнище – „къщи”, защото ползвали топлината и димоотвода на огнището. Първоначално изработването на джамалите съпровождало строежа на къщата и за направата им не били необходими специални умения, по-различни от тези да се прави пещ. С направата им се заемали дюлгерите. Основата на джамалите била като на огнището: издигала се е от общата повърхност на пода на около 10 см, като за това издигане се използвали плочи, тухли, глина – да се изолира от гредореда. Изолация можела да се постигне и чрез издигането на тялото на широки ниски крачета от камък или глина. Върху изолационния пласт се правел скелет от дърво или плет, върху който се налепяла глина. При опалването на джамала дървеният скелет изгарял, а глината се изпичала и ставала здрава. Отвън джамалът се измазвал гладко с пръст и се варосвал периодично /добавял се малко син камък/. По-късно започнала направата на печки-керемидарки от дребни парчета керемиди или счупени пръстени съдове, споени с глина.

Външното европейско влияние в развитието на джамалите се проявило в усъвършенстване системата, устройството и украсата на печката. Развитието започнало от горната част на печката, долната дълго време запазила вида си и се възприемала само като подставка. Горната част се издължавала, добила форма на четиристенна призма, върху която се оформяли ниши, колонки, арки, скулптирали се орнаменти и т.н. Тази форма достигнала връх в своето развитие към средата на ХІХ век. Започнали декоративните промени и в долния куб. Целта на тези промени била и да се увеличат кухините в джамала, през които да обикаля топлият въздух и така да се увелчи затоплената повърхност. По-късните джамали със самостоятелно опалване, както и зиданите „немски печки”/с формата на куб със страна около 80 см., но зидани от кирпич, измазани добре и варосани, отгоре с метална плоча за готвене и ламаринена вратичка на отвора за палене - използват се за готвене, от тях понякога се пали джамал в съседната стая/ вече изисквали по-специални майсторски умения. Джамалите от края на ХІХ и началото на ХХ век в по-заможните къщи били високи и с по-богата украса, постигната от раздвижването на формите и проходите на топлия въздух. Особено внимание се отделяло на техния вид, защото отоплявали представителното помещение в къщата. С богата украса се отличава джамалът от къщата на поп Стоян от Трявна, снимка на който е публикувана от Ст. Стойкова – завършва с пластика на птица, от която се спускат клончета, а от двете страни има декоративно оформени ниши. Птицата е бронзирана , а джамалът е бял.  Тези джамали се изработвали от специални малки тухлички. Такива в Трявна през първата половина на ХХ век работил майсторът-тухлар Стефан Койчев. Майстор на джамали бил Илия Петров Припеков от с. Куманите. Занаята учил при майстор на джамали в гр. Попово. Освен с направата на джамали работил и като майстор–дюлгерин - занаят, който усвоил от своя баща. В началото на ХХ век „есенно време”„немски джамали” правил Иван Петков от с. Големи Станчевци. Занаята научил от своя вуйчо. Майстор на „модерни джамали” бил  Павли Дамянов от Бижевци. Тип„немска печка”, от която се пали джамал в съседна стая, са вече етап на отмирането на огнището като единствено средство за отопление, осветление и място за приготвянето на храната на семейството.  Към края на ХІХ век започнала масова подмяна на отоплителните съоръжения с вноса на чугунени печки. Това освободило пространство в жилищните помещения, спомогнало за по-добра хигиена в жилищата.
Колкото до осветлението в домовете – тук въображението на тревненци се развихрило. „Осветлението било много лошо; лампи и газ рядко се намирали. Обикновено си служили с лоени, восъчни свещи и димящи газилничета, а само при тържествени случаи и при гости – със спермацетови свещи, поставени на светилници от жълта мед. Зимно време цялото домочадие работило /шиене, плетене, четене и пр./ сутрин рано или вечерно време, на колело около лояната свещ, турена на железен светилник, на който бил прикачени щипци /симистир/ - за секнене на свещта, която служила същевременно и за барометър: по наклона, подутостта и пръщенето на горящия фитил предричали времето. Използвала се газена лампа с плосък фитил и кръгло огледалце, лампата с кръгъл фитил, абажур и бронзова стойка още не била позната в Трявна.” Във фонда на музея се пазят газеничета, свещници с най-причудливи и практични форми и размери. Газеничето, лоената свещ и черния, изкован от местния ковач железен светилник, осветявали жилищата и в началото на ХХ век. Появилата се по това време петролна лампа постепенно отстъпила пред прокарваното от 30-те години на ХХ век електрическо осветление в Трявна и близките квартали. Но  закътаните високо в планината селца останали още дълго време – и до днес на отделни места, без електричество.

В края на ХІХ век нощем градчето било осветено с фенери. Грижа за осветлението имала общината и в бюджета й се предвиждали средства за това – за 1888 г. за осветление на града били  предвидени 250 лв. Това включвало направата на още фенери и поддръжката на вече съществуващите. По разказа на Димо Казасов през 1892-96 г. в града „на значително разстояние един от друг стърчали поставени на дървени стълбове фенери, които пръскали само около себе си  своята свенлива светлина. Затова всяка къща притежавала ръчен фенер със свещ, в ръка с който посрещали вечер близки и познати...” За гарантиране на реда „по завещан от турско време обичай през нощта, когато мракът обгърнел къщите, градът се кръстосвал от т.нар. „пазванти”- нощни пазачи, които от време на време издаваха присъствието си с писъка на специални железни свирки – за успокоение на будните”. Първоначално пазачът бил един. През 1888 г. общината взела решение и назначила още един. Възнаграждението им се заплащало от бюджета на общината – по 30 лв. на месец.

В началото на ХХ век, когато за Трявна се говори вече като за курортно селище, все по-наложително ставало решаването на въпроса с електрификацията на града. С необходимите „приспособления за доставка на електроенергия за осветление на града” разполагало само дружество „Сидра”, затова по решение на общинския съвет общината, в лицето на кмета Никола Захариев, сключила договор през 1928 г. със същото дружество, представлявано от Костадин Тотев: „АД „Сидра” се задължава да доставя до Тревненската градска община електроенергия за осветление на улици, площади и общински здания за периода 1.Х.1928-31.03.1929 г. Електроенергията ще се доставя от централата на фабриката „Св. Георги”. Дружеството се задължава да доставя индустриална, и енергия за осветление на гражданите.” Договорите с дружеството са подновявани 5 години, неколкократни били настояванията за промяна цената на електроенергията заради големите загуби, защото дружеството нямало голям пласмент. Общината се противопоставила на това и предложила създаването на Общинско дружество „Електрификация”, което да доставя електроенергия от фабрика „Св. Георги”, а впоследствие от мини „Бъдеще” и от централата на Станчо Х. Димитров, която разполагала с над 200 конски сили излишна електроенергия. Преценено било, че е необходим капитал около 250 000 - 300 000 лв., главно за изкупуване електроразпределителната мрежа от д-во „Сидра”. Затова се взема решение: 1. Да се изпрати решението на общинския съвет за утвърждаване от Министъра на вътрешните работи и народното здраве; 2. Да се прекрати договора с дружество „Сидра” след уреждане въпроса с общинското предприятие „Електрификация”; 3. Общината да тегли заем от 300 000 лв. от местна банка за финансовото решение на въпроса. На заседание на общинския съвет на 30.05.1931г. е одобрен Правилник за доставка на електроенергия от общинско стопанско дружество „Електрификация”, а на 9.07.1931г. е решено дружеството да сключи договор с дружество „Бедек” за доставка на електроенергия в срок от 1 година. Впоследствие срокът е продължен, като успоредно с електрификацията на Трявна върви електрифицирането на околните селища – селата Раданци, Божковци, Ганев хан и т.н. Желаещите да бъдат електрифицирани домовете им, заплащали на общината предварително определена такса, а монтирането на трансформатори за електрифициране на околните селища ставало за сметка на общината. Електроенергията се заплащала на СД „Електрификация” според показанията на монтирани домашни електромери,  общината заплащала електроенергията по показанията на монтиран в двора на фабрика „Св. Георги” електромер. Общината се явявала арбитър при възникнали спорове между дружеството и частни лица.

Така в рекламните материали за Трявна от края на 30-те години като едно от предимствата и да бъде предпочетена като място за почивка е, че е електрифицирана.

Даниела Тодорова - Дабкова






реклама